Приказка за умереността, приказка в картинки

Приказка на полицая за умереността

картинките са в размер А3 за печат, формат за камишибай театър,

разказване на приказки по картинки

за представления пред децата,

авторът ще се радва ако изпратите снимки и отзиви - sapillon@abv.bg

Някога много отдавна в едни незапомнени времена човекът срещнал огъня и двамата се сприятелили. Горял огънят на една поляна и човекът го гледал и му се възхищавал. 

Когато огънят започнал да угасва човекът се приближил до жаравата и му казал:

- Аз ще се грижа добре за теб, ако дойдеш с мен. - Така му казал и като взел едно неугаснало въгленче занесъл го в дома си. Сложил му малко съчки и съвсем скоро огъня се разпалил.

Ох, че хубаво му станало на огъня и пламъците му обхванали вкусните клони. Затова и той казал на човека:

- Наистина при теб ми е добре. И аз ще ти се отплатя като те топля, когато ти е студено.

И така двамата заживяли щастливо. От време на време огънят започвал да угасва и тихо плачел:

- Гладен съм. Дай ми клонки да се нахраня.

И човекът веднага носел съчки и клони.

Неведнъж се случвало човекът малко да закъснее и с тревога наблюдавал въглените в очакване пламъка отново да затрепти с красивата си топлина. И когато пламъците отново тръгвали ставало му благо на душата. Толкова много заобичал огъня, че започнал даго носи със себе си като ходи на различни места и му правел уютни огнища, където да може да си похапва клони на воля.

Един ден, обаче огънят захапал няколко клона, които стояли край огнището и човекът му заговорил:

- Не бъди лаком. Виж колко е хубаво, когато си умерен. Ако станеш лаком няма да мога да те изхраня. И няма да ми стигнат сиите да ти нося дърва.
- Не мога да бъда умерен! Гладен съм!
- Ти си постоянно гладен. Въздържай се.

И като заспорили човека се огорчил, че огъня няма насита и отишъл да се разходи самичък в гората. Не можело постоянно да се занимава само с огъня. Когато се върнал обаче видял, че огнището е загасснало. Огънят е излапал всичките клони и е останал гладен.

Човекът веднага разровил пепелта и открил няколко малки въгленчета. Веднага сложил няколко съчки отгоре и му заговорил:

- Хайде, хапни си. Ето клонки.
- Не искам. - отвърнали въглените като едвам тлеели. - Не съм гладен вече.
- Моля те, хапни си малко. Ще изгаснеш напълно.
- Не ми се яде в момента. - Отговорил огъня и топлинката му постепенно намалявала.
- Не може така да не ядеш. Ти от едната крайност в другата крайност. Не се прави така. Хапни си малко и после пак. А не напълно да се откажеш от яденето. Това не е добре за теб.
- Не мога в момента... Не ми се яде...

Въгленчетата тлееели и човека като се уплашил, че ще го загуби разтичал се и донесъл още клони, и още и още. Говорил му, увещавал го, донесъл слама, сухи корички и малко по малко успял да върне апетита на огъня.

- Ето, хапни си. - Човекът слагал още и още клони в огнището и то се разгоряло и станало силно, топло и красиво като преди.

В един момент огъня се протегнал и захапал ръката на човека:

- М.... И ти си много вкусен!
- А... Не така... - Скочил човека. - Така не се прави!

Но огънят отново посегнал и човекът побягнал за да се предпази.

- Ох, ох, че вкусничко... - Оъня се протегнал и захапал няколко клона, които били струпани отстрани за него. Но той нямал никакво търпение и така както апетита му се отворил бил много гладен.

Човекът се опитал да се намеси, но станало по-зле. Огъня захапал и клоните на един храст и тръгнал към едно дърво. Човекът се опитал да му говори:

- Какво правиш! Не може да изядеш всичко на веднъж! Нищо прекалено не е хубаво!
- Ам... - Само примлясквал и припуквал огъня. - Ох, че ми е вкусно...

Човекът се опитал да го спре, но като видял, че не може тръгнал към селото да търси помощ. В селото много хора тръгнали с него за да спрат огъня, но когато пристигнали той бил станал огромен и бил захапал цяла една горичка.

- Спри се! - Викал човекът, а огъня го погледнал и зейнал с огроманта си паст:
- Не мога! Гладен съм!

Хората се опитали да го загасят, но това било почти невъзможно. Затова те отсякли няколко дървета в гората и така прерязали пътя му към останалите. Той стигнал до това място, излапал всичко, до което можел да се докосне и малко по малко започнал да утихва.

На следващият ден пожарът бил напълно загасен и на едно последно място тлеели няколко въглена. Човекът разровил пепелта и като ги открил заговорил:

- Какво направи ти! Човек не може да ти има никакво доверие. Та ти не можеш да се контролираш.
- Ми... - Отвърнали въгленчетата. - Такъв съм си. Какво да сторя. Колкото повече ям толкова повече ми се яде...
- Не можеш ли да бъдеш малко по-умерен?
- Ми не мога. Такъв съм си.

- Като не можеш тогава няма да ти гласувам повече доверие и ще стоиш винаги изолиран. И ще папкаш толкова, колкото аз мога да ти дам.
- Добре... - Отвърнал огънят и тлеел тихо в последните въглени. - Грижи се за мен. Не се отказвай от мен. Такъв съм си...

Човекът го съжалил въпреки, че огъня бил помел цяла горичка. Вдигнал въгленчетата и ги занесъл в къщи. Там ги поставил в пещта, от която няма да може да излезе и му дал да си хапне:

- Ето. Но, да знаеш, че докато не се научиш да бъдеш премерен няма да те пусна навън самичък. Загуби моето доверие.

А пламъкът засрамен тихо си хапвал от няколко съчки. Не можел да бъде това, което искат от него и той тихо въздишал.